Историята

Първият байк, който направих, беше за мен, защото нито един от магазина не ми пасваше. Бях висок, карах агресивно и всяка рамка ме слагаше или твърде напред, или твърде високо. Прочетох всичко за геометрия, което намерих, и после го изхвърлих: числата описваха средния човек, а аз не бях средният човек. Никой не е.

Оттогава правя байкове за конкретни хора. Не за „размер L“, а за Иво, който каца тежко, за Деси, която мануалира по-добре от всички, за Данчо, който расте по пет сантиметра на година. Всеки байк започва с каране и разговор, защото геометрията не се чете от таблица, а от начина, по който човек стои на педалите.

Защо „по чувство“

Тренирам всеки ден и слушам музика на високо, докато работя. Дълго мислех, че това са три отделни неща. Не са. Карането, тренировката и музиката се събират в едно и също усещане: за ритъм, за баланс, за момента, в който спираш да мислиш и просто се случва. Байкът е добър, когато изчезне под теб. Песента е добра, когато не я анализираш. Кацането е добро, когато е тихо.

„По чувство“ значи, че първо карам с теб и те слушам, и чак след това мери и смятам. Числата са важни. Но идват втори.

Работилницата

Малка, в България, с щанга в ъгъла и колони, които са по-скъпи, отколкото трябва. Рамките за dirt и street са от хром-молибденови тръби, заварени на ръка. Байковете с окачване тръгват от доказани рамки, чиято геометрия променям според човека. Частите, които не съществуват в нужния размер, ги рисувам в CAD и ги фрезовам сам: кейджове за дерайльор, лапи, главини, ролки. Всичко друго, от спиците до настройката на окачването, минава през моите ръце, преди да мине през твоите.